Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата,

 Синът служеше в едно от задграничните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; в случай че и остарял, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, с цел да поддържа бабичката си и своето оскъдно, тъпо съществувание.

 Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато напълно инцидентно детето беше изкъпано: изкъпано беше, тъй като прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и желало непремешю да го възседне; да го яхне не могло, само че съумяло да налепи на кълчищената си ризка всичките красоти, които прасето е могло да понесе от гнилото тресавище. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има потребност от къпане, и откакто му стоварва десетина оки пердах на гърба, гурнала го в коритото с ризката дружно: първата вода се трансформира на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, здравата бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура против огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем по-гледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чадо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази интервенция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и стопира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
- Хайде, мама, иди в този момент при оня чичо - учеше майката чедото си, - иди при него и му кажи: " Чичо, дай пет пари. "

И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи близо до масата и като захапа пръст, следеше хапките на пасажера и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него - за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и здравата. То хувички ги има доста, само че не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
- Чичо, дай пет пари! - сподели детето и незабавно засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
Гавазинът изясни на консула, че детето желае пет пари.
- Защо ти са пет пари? - попита гавазинът по поръка на консула.
Но детето бе научено единствено да изиска пари, не бе му споделила майката за какво му са пари и по тази причина вместо отговор то повтори:
- Чичо, дай пет пари! - и отново се засрами.
- Как ти е името? Как те викат? - попитаха детето.
- Ристу! - отговори то.
Гавазинът изясни, че името на детето е Христо. Дали по някои частни, фамилни условия, дали по племенна благосклонност (консулът беше славянин) - кой знай, само че той усети едно увлечение, смесено с жал, към туй здравата, оскъдно българче и в няколко минути в мозъка му се роди една богатства идея; роди се, разви се и израсте в цялостен проект: да вземе със себе си и да възпита това дете.

Гавазинът повика майка му, майката повика татко му и се почнаха договарянията. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, пристигнаха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-накрая с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на остарели години. Седна консулът във файтона, намести при себе си дребното селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прахуляк изчезнаха пасажерите...

* * *

 Консулът не прати Христа незабавно в странство, тъй като не искаше да го оттръгне от родната му почва; а го остави цели пет години в българско учебно заведение. От време на време той го караше да написа на родигелите си, а дружно с писмата притуряше и по нещо армаганец. Като свърши българското учебно заведение, Христо отпътува да следва просвета в странство. Настаниха го в един интернат и го зачислиха в гимназията. Облече Христо красива униформа със златни копчета, фотографира се и изпрати оцветен портрет на родителите си. То беше наслада, то беше горделивост за тия небогати селяни да гледат, да целуват този портрет, да го сочат на който мине-замине...

 Христо се подписваше отпърво в писмата си: " Ващ обуздан наследник - Христо " и описваше обстойно и нашироко живота си в пансиона. Сетне почна да написа по-кратки и по-сухи писма с автограф: " Ваш наследник - Христофор ". Още по-сетне писмата захванаха да се явяват по-рядко и по-рядко. Най-подир обади се той, когато постъпи в Института за възточните езици с едно писъмце в няколко реда, подписано: " Ваш - Хр. Белокровский ", и след туй към този момент не чуха какво става с него...

 А ето какво стана: гурна се Христо с главата надолу в кипящото море на шумното гостоприемно общество и когато вълните го изтласкали на един бряг, той се сети разграничен с цяло море от своето минало. - Той самичък повярва, че е благородник.

  " Пази боже сляпо да прогледа! " - споделя българската сентенция и доста на място го споделя. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца - тъпанар, повдигнат от безличие, от тинята, с помощта на инцидентни условия, достигнал, без анализ на средствата, до висота, която той омърсява със своето наличие...

 Господин Белокровский свърши института. Консулът, изнемощял към този момент, продължаваше да го поддържа до последния ден на курса и сетне, като го достави с нужните средства, предложи му да се завърне в отечеството си. Белокровский не послуша съвета и още няколко пъти изиска пари от своя покровител, а когато последният му съобщи, че е подготвен да му по-могне единствено под изискване, че ще се завърне на родината си, нашият посланик му написа едно жестоко писмо в което заяваваше, че прекъсва с него по-нататъшните сношения. Консулът и тук не се обезкуражи, той дълго време е служил на Възток и е осведомен с грубостта и невъзпитаиието на възточните хора, и с цел да извърши дълга си до дъно, той използва въздействието си и изходатайствува за Белокровский място в едно от агентствата в Цариград.

* * *

 Ходят българи търговци в Цариград, овни продават. Като се срещнат с тогоз, с оногоз, от дума на дума научават се, че в еди-кое си консулато. има един българин, Белокровский, заедно с консула. Връщат се търговцнте в България, вървят по селата и сбират овни, па тук приказка, там приказка и в България се разчува, че в еди-кое си консулство в Цариград има българин, Белокровский, заедно с консула. Разчува се и в дядо Петковото село.
- Кой ще бъде този Белокровский? А бре, селяни, да не е на дяда Петка Белокръвчанина детето бре?...
Питат дяда Петка:
- Ох, не зная, дядовото, не зная; писа ми едно време, писа, па престана; за консул се учеше, но жив ли е, починал ли е, не зная.
- Жив е, дядо Петко, жив е. В еди-кое си консулато в Цариград бил, заедно с консула.
- Истина ли бре, селяни?
- Истина, дядо Петко!...

* * *

 Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с самун, хвана тоягата и " Сбогом, жено! - Прощавайте, селяни! " - Сбогом, мъжо! - На добър час, дядо Петко! - и отпътува за Цариград... Прегърбен от писания и несгоди, изкривен от старини, крачи дядо Петко към... Цариград!... Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана... Ох, чадо! Мило си, чадо!...Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора... Спира се, почива, похапва, поспива и отново закрачва...
- Далеч ли е, чичо, Цариград? - пита дядо Петко работните селяни.
- Далеч е, дядо, надалеч е! Ами защо си се наканил чак до Цариград, дядо?
- Син имам там, дядовото, снн, заедно с консула е там, в консулатото!..

 Стига дядо Петко Едрене. Град огромен, като плъзнал оня ти свят - да се замае главата на индивида!... Вижда старецът една чешма, стопира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка към шадравана и отново закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да поддържа със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и отново повлачи подбитите нозе...
- Далеч ли е, аго, Цариград!
- Далеч е, дядо, надалеч е!...

 Многи мина, малко остана. Напряга бедният дъртак последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дни, гледа странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, до момента би видял чедото си, би му се нарадвал!... Ама бедняк е дядо, не може да заплати за железница... Минуват още два дни...
- Далеч ли е, аго, Цариград?
- Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
- Да си жив аго, за положителната дума! - дава отговор дядо Петко - и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.

 Уморен е дядо Петко, само че хваща ли го сън?... 3адреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и... стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета...и тези копчета све-тят, бляскат... смеят се, всичките копчета се смеят... не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци... доста, доста звънци... облаци прахуляк... и в праха звънци... и дядо тича след звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!.. Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят... Стрясва се дядо Петко, разсънва се, зора едва-едва се сипва, а към него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и по-късно потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, прислужникът по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, сред кьошка, на който бяха насядали към този момент някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
- Сабах-хаир-олсун!
- Аллах-разъ-олсун! - дават отговор старците и сторват място за нашия пасажер.

 От дума на дума, разприказват се, разпитват го от кое място е, за какво е пристигнал. Дядо Петко им разправя, че е пристигнал при сина си, който е заедно с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чадо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото...

 Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, само че сетне се смекчи, като у сподели старецът, че е татко на Белокровский. Той спи още, дядо, ще почакаш един час - сподели му гавазинът, българин, и го вкара в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
- Ами за какво спи още, нали съмна от дълго време? Да не е нещо болен? - пита със плътно сърце старецът.
- Не е болен, дядо, здрав е. Те по този начин спят, големците - дава отговор гавазинът.
- Ами че той властник ли е? - пита дядо Петко и сърцето му трепери от наслада, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, само че той не сеща.
- Големец е, дядо, властник е. Блазе ти, че имаш подобен наследник.
- Големец, а? Хе, хе, хе! - сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. - Ами той не ви ли е приказвал нещо за мене... а?...
- Не ни е приказвал, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
-Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!... Ами с пашата приказва ли? - пита старецът, като се любува авансово от отговора.
- Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
- С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва - пуща внимателно блаженият дъртак.
- Разбира се, че и със султана.
- И със султ... - сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкоз благополучие и руква неукротим поток от радостни, блажени сълзи.

 Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато прислужникът му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си проект по какъв начин да устрои срещата, с цел да излезе по-ефектен сърпрайз... И реши да почука на вратата и да вкара бащата без прелиминарен отчет. И в действителност почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята...
- Баща ви, ваше високоблагородие! - извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая... и съмнението му търпя единствено една секунда... Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо пренебрежение татко си, изрева:
- Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива....
- Христо!... Чедо!... - изтръгна от гърдите си дядо Петко.
- Изведи го! - кресна докторът с треперещ глас и като сграбчи от масата една шепа пари, подаде ги жестоко на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: - На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
- Слушам, ваше високоблагородие!...

И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.

Пази боже сляпо да прогледа!

Алеко Константинов